Трън: първа кръв

Преминаването от едно хоби на друго не винаги става изведнъж. Да, вече имам шосейно колело, да спортът ми допада, да имам свободно време. Но двете седмици на летния отпуск си ги запълвам със: Пирин, Резерватът СЗ, Родопите... и киснене в София. С колелото по-далече от Мрамор, Банкя и манастира над Клисура  не ходя. 

След средата на август е и за събота и неделя отново има планове за билото на Пирин (тази планина трудно омръзва). В последният момент обаче всичко се проваля -- ангажименти на приятел, свързани с ненам-си-кво-си* в южната ни съседка. Блях! :( Не че не мога да си ждрапам самичък из планината, правил съм го и не е лошо..., но с компания си е друго :(

И все пак: свободен уикенд, но с какво да го запълня? Подпряното на стената чистичко и (черно-)бяло колело ми помага да си отговоря на този въпрос. Решавам в един от дните да ходя доооо.... Трън. Не е чааак толкова далече (си мисля), пък и ще мога да взема печат за приятел от Трънското ждрело.  

Неделя е и в късния предиобед решавам най-накрая да тръгна. Да си взема ли фар, фенерче? Нееее - за какво ми е?? Храна, пари и инструменти, друго не ми трябва.

Въртя бавно и славно, пътят до Брезник е в общи линии все нагоре. На центъра на Гурмазово решавам да спра, за да си настроя едно от парчетата на шпайковете и да напълня вода от градската селската чешма. И тук ми е първото падане. С 0.00 km/h. Откопчавам единият крак, но колелото се накланя на другата страна. Класика! Имам си и публика, да. Това е млад ром, чакащ автобуса за София: "Ти май не можеш да караш колело много добре, а?", "До Брезник има още мнооого села, далече е с колелото.", "Не пий от тази вода, боли стомаха от нея." Не пия, поизтупвам натъртеното си его и продължавам към Пожарево. Точно на обед е и жегата е точно августовска. На височината след Пожарево губя концентрация, гумите ми се озовават в канафката, а аз на шосето и закопчан за колелото. Значи е време за снимки и кроасан(т).

Витоша, гледана от баирчето над Пожарево.

Заредил с гориво, спускам се към Златуша. 

В Златуша има чешма, с корито -- пада се ниско встрани, в дясно, когато се идва от София. Водата е студена и вкусна и не боли стомах от нея :)

Усещам, че нещо много се замотвам и давам газ към Брезник. Но преди това трябва да изкача цяла една планина :) Ридчето на Вискяр ме приветства с пътен знак "10%" и много скоро разбирам какво е усещането при такъв наклон. Като в транс наблюдавам краката, които въртят педалите и потта капеща на едри капки върху рамката и асфалта.  Озовавам се на върха и следва дъъъъълго спускане, подминавам някакво село (Бабица) и след малко съм в Брезник. 

В центъра на Брезник, до чешмичката, един дядо продава сладолед собствено производство. Бил технолог-сладкар или нещо такова, а в сладоледа сега нямало яйца, защото били пости. Чакат ме още километри, а денят напредва. 

Село Филиповци, а отзад се виждат скалите над ждрелото.

До селата преди Трън пътят е монотонен -- леко изкачване, леко спускане. Горещо е, слънцето напича здраво и черната гума на командите ми пари. Добре, че гюделинът ми е бял.

Град Трън.

Централната улица на Трън свършва точно пред магазина за плодове и зеленчуци. Идеално!  Сливи и грозде, а продавачката е така добра да ми ги измие. Изяждам половината на мостчето над реката, а другите отиват в задния джоб. Към ждрелото!

Автопортрет :)

Красиво е, гористо и свежо. Пътят е хубав. При ждрелото има доста хора на пикник край реката. Правя няколко снимки, довършвам плодовете и поемам обратно. При хижата се сещам, че трябва да ми сложат печат в книжката и докато чакам това да стане се сещам, че не съм пил кафе от цяла вечност. От сутринта. Следва кафе пауза с разглеждане на книжката.

Ждрелото на река Ерма

Вече е късен следобед, а аз съм на 70 километра от вкъщи! Мятам се на колелото и не спирам никъде до чешмичката в Брезник. Там забелязвам, че в даден момент веригата ми е одраскала прасеца. Кога и как се е случило -- не знам. Сигурно при слизане, но нищо не съм усетил. Измивам кръвта на чешмата и поглеждам часовника си. Остава около час и нещо до мръкване. Прекалено малко време, а прекалено много баири. И нямам осветление. Решавам да не рискувам и ползвам "Обади се на брат си да дойде да те прибере с колата."

Така приключва първото ми каране от 100 километра. Иморен съм, но и с приповдигнато настроение. Апетитът идва с яденето... и лека-полека се превръща в лакомия :)

-------------------------------
На другия ден едвам се движа -- краката ми са изгорели зверски от слънцето.