РД във Велинград

Пред една от чешмичките в Гуцал.

 
Събират ми се цели три свободни дни след 22-ри! (На самия празник трябва да се работи, за да могат други да почиват.) Задължително трябва да се уползотворят. Пускам байкмап-а и почвам да фантазирам... Сапарева баня изглежда добре -- хем е близо до София, хем до хубавите рилски баири като Мальовица, Осогово (до където има асфалт), Паничище, Боровец, а защо не и Рилския манастир.

Контраофертата идва по телефона: рожден ден на приятелка във Велинград. Бърза консултация с картата и маршрутът е изготвен: през Железница, Самоков и Белово. Остава само да се обадя, за да откажа свободното място в колата и направя набез в някой хипермаркет за провизии.

Вечерта преди да замина излизам от [beep] с цяла торба сладкиши, когато телефонът ми звъни отново. Приятел, който се е притеснил за мен -- да съм си помислил отново дали е добра идея да карам 130 километра с колелото, било му приятно, че ме е познавал и пр. работи. Успокоявам го, че има кой да ме спаси, ако закъсам, да продължава да си топи дупето в морето и да не се притеснява за глупости.
Изяждам една суха паста още по пътя към вкъщи.

Радиоалармата на телефона ми се включва в 5:20:  "По първи петли" по "Хоризонт". Дядо от Троян, който изглежда е станал доста по-рано, разказва за празника на сливата. Правя си огромна порция макарони с мед и сирене и се пльосвам пред телевизора, за да изгледам епизод на "Greek". В този сериал сценаристите са приложили "2в1": един от главните персонажи е черен и гей. Слънцето вече качествено е изгряло и е време за тръгване. Багажът и "возилото" са приготвени от вечерта. Избърсвам локвичката машинно масло под колелото, сещам се да сложа чифт гуменки в раницата и излизам.

С колелото в метрото (Да, вече е възможно!) до Г.М. Димитров и от там вече съм на две гуми, широки по 23 милиметра. Баирът е баир, но пък краката ми са свежи, а и асфалтът е нов. Бистрица е подмината като малка гара, пътят продължава. Спирам в началото на Железница за да налея вода. Определено съм фен на тази чешмичка, да не забравя да й направя страница във FB! Минавам през селото и дядо ме пита: "За Самоков ли си тръгнал?", не "За Велинграааааад!"

Времето е прекрасно и наклонът почти не се усеща. По едно време изкачването свършва и започва спускане. Вдигам ципа на джърсито и заемам аеродинамична поза. Няма да описвам какво е да летиш надолу с главата по чисто нов асфалт -- пътят си е там и който иска, може да пробва. Няколко насекоми се разбиват в очилата ми. Не чувам нищо друго освен свистенето на въздуха покрай ушите ми.

Авантата свършва в Ковачевци -- връщането към реалността е точно след табелата на селото, където изчезва новият асфалт.

Нивите по пътя за Самоков са разорани. Или по-точно изровени. Селскостопански работници събират компира в чували. Карам зад ремарке, препълнено с картофи, теглено от трактор. Представям си как купчината с картофи се изсипва отгоре ми и увеличавам дистанцията.

На шосето Дупница - Самоков: дупки, напукан или липсващ асфалт, талибани. Самоковски Мерцедес замалко да ме прати в канавката при изпреварване в насрещното. Отдъхвам си, когато виждам бензиностанцията преди града -- решавам да спра за кратка почивка (най-вече психическа) и един сладкиш. При разкопчаването нещо се обърква и резултатът е счупено ляво парче. Слънцето е вече високо и грее необичайно силно за края на септември. Оглеждам пораженията. За съжаление се налага да си прибера шпайковете в раницата и да си обуя цивилните обувки. Обаждам се на компанията във Велинград, за да ги предупредя, че може да се забавя заради този технически проблем и че най-вероятно няма да мога да кача Юндола с комбинацията плоски подметки-автоматични педали.

В центъра на Самоков питам двама местни за пътя през Гуцал. Единият ми отговаря, че пътят е почти невъзможен с колело, но другият явно има по-актуална информация: пътят е наскоро обновен. На спускането към Шипочане правя колона от тирове след себе си. Някой ден ще мога да карам почти без спирачки...

Като магнит съм привлечен от таблото със знамето на Европейския съюз, обещаващο чисто нов асфалт. Отсечката до Гуцал е перфектна и почти не минават коли. Има къси, но стръмни баирчета от по 9-10%, подметките ми се плъзгат по педалите и става почти невъзможно да въртя. Слизам на най-стръмните участъци и бутам. Поне няма кой да ме види тук, а и обувките са много удобни за ходене. Природата наоколо е страхотна.

На един от баирите ме застига колоездач от София. Бил излязъл за да направи тренировчица от 100 километра и често идвал в този район, заради слабия трафик и хубавата природа. Караме заедно до селото и на центъра се разделяме. Аз поемам към Долна баня по не особено добър, но все пак караем път. До Белово ме чака почти само нанадолнище.

Долна баня, Костенец, Момина клисура: минават се бързо и приятно. Подминавам разклонението за Сестримо, за Белмекен ще имам време чак догодина. Белово ме посреща с гаражните магазинчета, предлагащи тоалоетна хартия и нищо друго освен тоалетна хартия. На тротоара са изнесени количества, достатъчни да покрият нуждите на малък град за поне месец. Предлагат се в най-различни цветове и разфасовки. В центъра вече е започнало лепенето на предизборните плакати. Обаждам се във Велинград да ме вземат с колата. Лека полека тръгвам нагоре и все някъде ще се засечем по баира. Събота не много късен следобед, малко пече, но приятно. Пробвам да карам, но мускулите ми се схващат. Крампи, а все още не знам за магнезия. Бутайки и без да бързам, подминавам Голямо Белово и не след дълго срещам червената спасителна кола...

По-малко от час по-късно вече целият съм потопен в гореща минерална вода... Остатъкът от историята няма общо с каране на колело и затова ще я спестя. Само ще кажа, че беше весело, а Велинград ще бъде посетен поне още няколко пъти през следващото лято.